Новини

Всеки клиент си заслужава защитника

Адвокат Йорданка Вандова

Завършва право в Софийския университет през 1975 година. От януари 1976 г. до януари 1977 г. е стажант-съдия в СГС. И от 1.10.1977 г. е адвокат в САК. Работи и във Фондация "Български адвокати за правата на човека" и е лектор по приложението на Европейската конвенция за правата на човека. Има много спечелени дела пред Европейския съд в Страсбург. Омъжена е от незапомнени времена за театроведа Никола Вандов. Имат две дъщери – Веселина, която е адвокат, и Ирина, която е психолог.

Помниш ли първото си дело? Първата пледоария?
Първата пледоария никога няма да я забравя. Започнах работа в Трети адвокатски колектив, защото там работеше Петър Корнажев, а баща ми каза, че той е най-добрият и той трябва да ми бъде патрон. Ходех с него, за да видя какво се случва в съдебната зала – потресаващо различно е това, което учиш в университета, и това, което виждаш на практика. В университета даже не ти казват от коя страна на банката трябва да застанеш. Дойде време и аз да пледирам. Изключително старателно се подготвих и дори репетирах вкъщи пред огледалото. Бях си написала какво ще говоря и го дадох на колегата Корнажев. Той каза, че става, само да махна цитатите от ред древногръцки мъдреци, които и той понякога използваше, но не чак така, както аз се бях приготвила. Маргарита Тихчева беше съдия. Когато прокурорът свърши речта си, тя каза: "За подсъдимия адвокат Корнажев." А той: "Ще пледира адвокат Вандова." Съдия Тихчева ужасно се зарадва, че ще се наслади на моя резил, облегна се назад и каза: "О, вие сте вече на ринга?!" От това аз загубих ума и дума. Изправих се на банката с листовете. Нищо повече не помня, не знам какво съм говорила. Само по едно време усетих, че прасците на краката ми треперят – нещо, което не съм изпитвала друг път. Помислих, че ще падна. Погледнах си ръцете и видях, че листовете подскачат.
А патронът ми се беше облегнал прав на ламперията, скръстил ръце, ухилен до уши, защото е мило и смешно да наблюдаваш как някой говори за първи път в залата, независимо от това дали само съдът го слуша, или има и публика. Отначало е много страшно. Трябва да минат години, за да посвикнеш. Случвало се е дори да откажа да пледирам. Текла ми е кръв от носа от притеснение...

Отдавна знам, че се случва всекиму. Като на сцена е – и сценичната треска трае дълго. Оказа се вярно, че се разбира дали от един юрист ще стане адвокат едва след десетилетие. И сега се притеснявам за конкретни неща по делата, но това притеснение до степен да загубиш ума и дума, отдавна го няма.

Помня още една случка с мен. Веднъж, за да не смутя работата в залата, защото още се гледаше друго дело, стъпвах на пръсти и вървях заднешком към адвокатската маса, с гръб към нея и с лице към съда, като в църква... Оставих си нещата на масата и седнах, както съм с гръб, на пейката. Оказва се обаче, че там няма пейка и се строполявам на пода... Заседанието прекъсва, съдът е смутен от страшния тропот, всички мислят, че ми е прилошало и се притичват на помощ...

Много се притеснявах от патрона си Корнажев. Той беше изключителен професионалист, а аз смятах, че на неговия фон съм неописуемо глупава и ме беше срам той да слуша какви ще ги говоря.

Не работехте ли в комбина?
Работехме в комбина, но човекът беше деликатен и вероятно е смятал, че аз всичко си знам и нямам нужда да се консултирам с него. А мен ме беше срам да отида и да попитам каква ще бъде линията на защитата ни. Подготвях се сама и не съм го питала никога. Той имаше много добро чувство към мен.

На 100% линията ти е била добра, защото той на втората погрешна щеше да ти каже.
Нищо не ми е казвал, но аз все бях на тръни. Веднъж му отказах да пледирам – по дело с подсъдими един български гражданин и един тогава югославски, който живееше в Германия. Ние защитавахме нашия гражданин, когото съдеха за това, че е издавал сведения, които са държавна тайна, на югославския гражданин, а югославския гражданин го съдеха, че е приемал тези сведения. На финала аз блокирах и казах, че няма да говоря. Корнажев отвърна: "Добре." Пледира и резултатът беше абсурден – нашия гражданин го осъдиха, че е предавал сведения, а югославския го оправдаха, защото не ги бил приемал! После патронът ми каза, че той също се е притеснявал навремето, но е преодолял това, тъй като веднъж, след речта на прокурора, си рекъл, че не може да е по-глупав от него и ще каже каквото мисли, без притеснение.

Как бяхте организирани тогава? Имахте някакви планове, разпределяха ли делата стройно...
Имаше категории на адвокатите, които бяха съответни на ранговете в съдилищата, например на степен на районен съдия, на окръжен, на върховен. Имаше "тавани" на възнагражденията ни – колкото и да работиш, можеше да получиш толкова, колкото е таванът на ранга ти, който пък беше с 5–10 лв. под този на съответния съдийски ранг. Хонорарите не ги получавахме на ръка. Имахме касиер, той ги получаваше, кочаните ни бяха при него, той издаваше пълномощните.

А минавахте ли степен квалификация?
Да, през определен период от време имаше и атестирания.

Колко беше заплатата?
Когато бях младши адвокат, ако не се лъжа, 175 лв. беше таванът. Но до последния ден на месеца не знаеш дали ще го направиш или не, защото никой не те познава, а хората идват при името. Спомням си, че колегата Кольо Орешаров, който навремето е работил в Перник като следовател, а баща ми е бил там прокурор, дойде в моята стая и видя табелата на вратата, след което ми каза, че трябва да сменя тази табела, на която пишеше "адвокат Йорданка Вандова", и да сложа табела "адвокат Й. Чанкова Апостолова", за да се знае, че съм дъщеря на баща си, който вече беше в Главна прокуратура, и клиентите да идват при това име. Не го послушах.

Тогава никой от вас не си е мислил, че за адвокатите ще дойде свобода.
Никога не съм се чувствала несвободна.

Говоря за пари.
А, за пари, да, може да се каже. Защото преди беше много нелепо. Имаше наказателни дела срещу колеги за това, че са взели на ръка
12 стотинки за таксова марка. Имаше дела срещу колеги, които не само че взели на ръка, но взели вместо 12, 20 стотинки и така им се събрало да вземат нерегламентирано по 8 стотинки от този, по 8 от друг, и така до 2,50 лева.

Сега имаш възможност сам да си определиш хонорара. Но по наказателните дела интересът не се измерва в пари. В някои случаи, какъвто и хонорар да вземеш, трудът ти не може да бъде оценен. В други не можеш да откажеш защита само защото клиентът не може да ти плати много. По трети се явяваме безплатно – било заради човека, било заради каузата. От друга страна трябва да имаш някакви спирачки, защото не работиш само за пари. Да, аз работя за пари, но работя и за името си, за професионалното си достойнство, заради това, че съм убедена, че върша нещо смислено, което е нужно не само на мен и на клиента ми.

Сега на младите съдии влияе ли им авторитетът ти?
Нямам такова самочувствие. Не съм човек, който да шуми около себе си и да държи някой да го знае. Повечето ме познават, но дори и да не е така, аз съм сигурна, че от начина, по който се държа в залата и участвам, съдът в повечето случаи разбира, че не говоря празни приказки или само за да се намирам на работа и че не шиканирам процеса... Сигурна съм, че това се знае.

Най-абсурдното дело, което си спомняш?
Беше между едни ватмани, които бяха настанени в общо жилище и си отправяха безкрайни и излишни обвинения един към друг. А единият пишеше тъжби, жалби, защити под формата на стихотворения, пращаше и на мен редовно творчеството си... Години наред аз се стрясках нощем от този поет. До такава степен могат да те стресират някои хора, а основна част от времето ни отива да ги изслушваме. А те започват от памтивека, не с това, което теб като адвокат те интересува. Искат всичко да ти разкажат – умря баба, после дядо, после така, чак на третия час научаваш това, за което всъщност са дошли.

Абсурдни дела имам от по-скоро. Смятам, че е абсурдно правосъдието да се занимава с 96 броя дъски, втора употреба, за 120 лева. Но години, четири-пет, се занимава Районен, Окръжен, Върховен съд, при това до Върховен съд делото стига два пъти. Такива дела трябва да се решават по друг начин, а не да се ангажира цялата машина на правосъдието, което е изключително скъпо. Пет години гледам дело, което е за едно пликче марихуана за 19 лева. Минахме по всички етажи, оправдаха човека... Засипани сме с такива абсурдни дела. Например – нещо не е престъпление и ти си заявил това още в самото начало, при повдигане на обвинението, а след 10 години тази истина се "изрича" от пиедестала на последната инстанция.

От колко години си в този занаят?
От 1 октомври 1977 г., значи 31 пълни години. А навремето, когато патронът ми Петър Корнажев казваше, че от 25–30 години е адвокат, аз си мислех: "Боже, защо той още работи, защо седи по залите, а не ходи да си гледа старините?"

Може ли да откажеш дело?
Разбира се. Но ще кажа за друго. Винаги ми е било странно, че много хора, включително и приятели, които не разбират същността на нашата работа, се учудват, че можеш да поемеш защитата на някого, който е обвинен в тежко престъпление, не дай си боже убийство – как така, защо го защитаваш? На пръв поглед работата ни е малко шизофренична – през деня защитаваш такива хора, а вечер вкъщи или сред приятели се възмущаваш, че на някой му обрали апартамента, или твоя собствен, или пък участваш в работна група за изработване на концепция за борба с престъпността и т.н.

Един от най-големите американски адвокати, който преди повече от двадесет години поел защитата на негър, изнасилил и убил бяла жена, чул от съпругата си: "Как е възможно!" и отвърнал: "Направих го, защото съм най-добрият, а този негър в момента е най-мразеният човек в Америка и има най-голяма нужда от защита."

Нашата работа не е в това да оправдаваме на всяка цена някого, а да помогнем правилно и справедливо да се развие процесът срещу него, да гарантираме, че той няма да бъде осъден невинен или ако е виновен – осъден без доказателства или прекомерно...

Често ли се случва някой да е "натопен"?
Толкова много оправдани хора, колкото в последните години след 10 ноември, не съм имала. Не само аз, и колегите. Това показва, че системата не е в ред. Не може да има толкова много не добре изработени дела или толкова невинни хора да бъдат предавани на съд. Трябва да се бориш за оправдателна присъда и дори когато си убеден, че клиентът ти е виновен, но за това няма доказателства. И драмата си остава за теб – раздираш се между съзнаването на безпочвената си убеденост и съзнаването на задължението да смяташ този човек за невинен.

Означава ли това, че "правната грамотност на престъпниците" е на ниво, щом липсват доказателства? Особено за стопански престъпления.

Въпросът не е в квалификацията на престъпниците, въпросът е в квалификацията на разследващите и на съда.

Значи ли, че разследващите са хора неопитни?
Мисля, че проблемът не идва от тях, защото прокуратурата получи правомощието непрекъснато да ги наблюдава и контролира. И досега беше така, но сега директно го записаха в закона.

Не мисля, че тези процесуални задължения се изпълняват както трябва. Дали е въпрос на знания, на можене, или неможене, не е разговорът ни за това. Но ако прокурорът си е на мястото, няма да има толкова негодни или неоснователни обвинения.

Ползва ли прокуратурата властта си, за да съсипе някого?
Прокуратурата се постави в положение да получава и да изпълнява било политически, било икономически поръчки, за съжаление. Много хора изгоряха заради такива "услуги". И много, твърде много колеги – следователи, прокурори, съдии и дори адвокати, загубиха моето уважение.

В залата се изправя колега срещу колега, това е състезание...
Да, правото е борба на становища. Много е жалко, когато някой ти се обиди, че така си рекъл за неговата теза или че си спечелил делото. Ама нищо лично, моля, просто си върша работата. Утре ще бъда на другата страна.

Емоцията пречи ли?
Без емоция не може. Аз работя наказателно право. И след толкова години изключително ме вълнува какво ще стане с човека. Не с делото, въпросът е какво ще стане с подсъдимия...

След толкова много години стигам до извода, че е истина максимата, че всеки клиент си заслужава адвоката – какъвто клиентът, такъв и адвокатът.

На дъщеря си - адвокат Веселина Вандова, защо не й каза да не учи право?

Напротив, много настоявах да учи право. Сега понякога се питам права ли съм била…

Как я карате с мъжа ти, театралния критик Вандов, толкова години? Носиш ли вкъщи проблемите си?
Опитвам се, но не става, налегнало ме е безсъние. Но не разказвам казуси, само искам известно време вкъщи никой да не ми говори. А критикът си ги носи, караше ме най-редовно да чета писанията му, още в ръкопис. На мен веднъж много ми дойде това и го попитах: "А ти прочете ли моята защита, която днес написах?" Оттогава спря да ме кара, но аз пък все още го чета. Мисля, че той и неговите колеги живеят в някакъв друг свят. Ние работим в по-лошата му част, но все пак в реалния свят, докато те са си в един много по-чист и стерилен, артистичен свят, който не допуска да има такива "простотии". Напоследък например не можем да се разберем много ли е хубав или можеше да бъде още по-хубав филмът на Иглика Трифонова "Разследване" по един случай на младия тогава следовател Бойко Рашков. Гледах го с любопитство, беше за разследването на убийство – един човек убил брат си.

За теб нищо интересно!

Абсолютно нищо. Филмът е направен, поне така аз го схванах, от гледната точка на младата следователка – колко усилия тя хвърля, как самоотвержено работи, дори с цената на пренебрегване на семейството и детето, как страда заради това, но накрая усилията й се увенчават с успех – той си признава. А не е ли по-интересно, но и по-трудно да направиш филма от другата гледна точка – на престъпника. Как той стигна до там, че да убие брат си, и как и какво се преобърна в него, че да стигне до катарзиса на признанието.

А какъв филм може да стане от първата страница на едно мое дело! Там се мъдреше "постановление за образуване на наказателно производство срещу неизвестен извършител, убил брат си". Това не е ли по-интересно и забележително? И комедия ли е това, или всъщност си е древногръцка трагедия!

Шегуваш се. Наистина ли си прочела, че неизвестен извършител е убил брат си?
Съвършената истина ти казвам. Това е реалността, четем я в делата по цял ден? Чуй друго. Задочно производство, обвиняемият е в неизвестност, адвокатът се подписва на постановлението за привличането му, прокурорът оставя този лист настрана, взема друг и започва нещо да пише. Адвокатът пита: "Какво правите?", следва реплика: "Протокол за разпит." После адвокатът получава този документ, за да го подпише, и прочита следното: "Подписаният прокурор... днес разпитах в негово отсъствие обвиняемия..." И отдолу – "Към адвокат... – предявявам Ви Постановление..." Не се смей, това не е филм, не е журналистика. Адвокатът бях аз, а обвиняемият, който бе разпитан в негово отсъствие, Огнян Дойнов.

Би ли дала оценка за Наказателния кодекс?
Аз не умея да правя закони и мисля, че това е изключително сложна работа. Но нямаше нужда 20 години да кърпим някакви закони, след като за десет можеше да се направят няколко чисто нови – със съвършено нова философия. Съвсем не съм съгласна с тези, които променят законите, съобразявайки се с общественото мнение, защото то обичайно е кръвожадно. Но ако на този, който довчера е викал "Смърт!", се случи неговото дете да дойде при мен, за да го защитавам, няма да вика така, ще каже колко е жесток законът. Известно е, че строгостта на закона не решава нещата, а при нас се ожесточават наказанията. Няма защо да увеличаваш наказанието, просто прилагай закона. И защо повече от десет години вече съществува наказание доживотен затвор без замяна, след като през 1998 г. то беше въведено като временна и изключителна мярка?! Не мисля, че десет години е "временно".

Намирам, че е изключително възмутително поведението на нашата система, на обществото, и на журналистите по казуса "Максим Стависки". Че е извършил престъпление, извършил е. Добре, но моля ви се, нали целта на наказанието е подсъдимият да се поправи и превъзпита. Ще се поправи ли и ще се превъзпита ли Максим Стависки, ако влезе в затвора? Сега му определили ефективно да изтърпи наказанието заради генералната превенция, т.е., за да бъдат предупредени другите. Не е вярно това. Ефективното изтърпяване е определено заради изключителната публичност на случая и заради непрекъснатите журналистически писания и репортажи за жертвите. За колко от другите жертви се поинтересуваха вестниците и за колко други се направиха телевизионни репортажи? Тъй че е вярно отдавна казаното – когато в съдебната зала влезе общественото мнение, правосъдието излиза. И другите няма да шофират по-внимателно или без алкохол, ако Стависки влезе в затвора. Ефект ще има, ако законът се прилага по отношение на всички еднакво – както за другите, така и за него...

А има ли престъпление "съсипахте държавата"?
Няма, няма и престъпление "нарушаване на югоембаргото". Такива измислени дела се стъкмяват, за успокоение на обществото.

Източник: Правен свят, 05 февруари 2009